Да оставиш миналото да си отиде . Есента като
метафора за изцеление
„Всичко, което отказваме да пуснем, продължава да ни държи.“
Джон Уелуд
Има сезони в природата, които ни напомнят какво значи промяна. Има мигове в
живота, в които това напомняне идва като шепот – или като буря. Есента е точно
такъв сезон. Време, в което всичко около нас тихо умира, за да се подготви за
нов живот. Природата го прави без драма. Листата не се борят с вятъра,
дърветата не страдат, че губят красотата
си. Но ние, хората, често се държим за миналото с отчаяна сила – за любов, за идея,
за човек, за роля, която вече не ни принадлежи. И докато природата леко се
освобождава, ние страдаме от собствения си инстинкт за задържане.
Психологията на задържането. Защо пускането е толкова трудно?
Защото зад
него стои древен, биологичен и емоционален страх – страхът от загуба и от
празнота. Психиката ни е устроена така, че да се вкопчва в познатото, дори
когато то ни наранява. Ние, хората, се чувстваме „сигурни“ дори в болката, ако
тя е предсказуема.
Във всяка раздяла се пробужда архетипният страх от изоставяне – онзи, който
познаваме още от детството. Тогава, когато сме зависели от родителите си, от
тяхната любов, внимание и одобрение. Дълбоко в подсъзнанието се пробужда
детското усещане: „Ако изгубя мама или тате, ще остана сам. Ако пусна, няма да
имам нищо.“
Психологически, това е страхът от празнотата – от пространството, което остава, когато
си тръгнем от нещо познато
Много хора не могат да се разделят не защото обичат, а защото се идентифицират с това, за което се държат:
– Жената, която не може да напусне връзка, защото без нея не знае коя е.
– Мъжът, който не може да пусне работата си, защото тя е неговата стойност.
– Родителят, който не може да „пусне“ порасналото си дете, защото така губи смисъла на живота си.
Привързаността често е психологическа броня, зад която крием страха си от промяна и
самота.
Емоционалната зависимост: когато любовта се превръща в нужда
Много хора наричат зависимостта любов. Но в терапевтичната практика ясно виждаме,
че често това е страх, облечен в нужда.
Емоционално зависимият човек:
· не може да взема решения без другия;
· се страхува от самота;
· постоянно проверява дали е „достатъчен“;
· прощава всичко, за да не бъде изоставен;
· вярва, че без партньора няма да оцелее.
Тази зависимост не се ражда във връзката – тя се ражда в детството. В годините, когато сме научили, че любовта е условна – че трябва да сме добри, тихи, послушни, успешни, за да ни обичат. Когато любовта не е била константа, а награда, ние започваме да я търсим навън като възрастни. Затова толкова често се озоваваме в токсични връзки. Не защото не знаем, че ни вредят, а защото подсъзнателно вярваме, че „ако останем, може би ще бъдем обичани този път“. Но любовта никога не идва от страх. Любовта не е окови. Тя е движение, растеж, дишане.
Привързаност към миналото, идеите и ролите.
Ние не се разделяме само с хора. Често най-болезнените раздели са с версии на самите нас. С онази, която някога сме били. Понякога се държим за „перфектната“ картина за себе си – майка, която не греши; професионалист, който не може да се провали. С мечтата, която не се сбъдна. С идеята за живота, който „трябваше да бъде“. Понякога не можем да пуснем човек, защото не сме готови да се разделим с вярата, че чрез него ще се спасим. Понякога сме влюбени не в човек, а в илюзията кой бихме могли да бъдем до него. Понякога не можем да напуснем работа, защото я бъркаме със своята стойност. Понякога се държим за приятелство, което отдавна е приключило, само защото не искаме да признаем, че сме се променили. Всички тези форми на задържане са начин да избегнем сблъсъка с истината – че не всичко остава завинаги, и че нашата стойност не зависи от онова, което губим.
Най-дълбоките ни привързаности не са към реалността, а към илюзията за контрол.
Пускането означава да приемем, че не всичко е в нашите ръце. И това е едновременно страшно и освобождаващо. Пускането не е край. Пускането е изцеление. Парадоксът е, че когато пуснем, не губим – освобождаваме пространство. В психологията това се нарича вътрешно „размразяване“ – моментът, в който спираме да се борим с реалността и започваме да живеем в нея.
Пускането като форма на изцеление
Истинското пускане не е внезапно. То е процес – бавен, колеблив, човешки.
1. Първата стъпка е да признаем болката.
Да не я прикриваме с фалшив позитивизъм или с „времето лекува всичко“. Времето не лекува – осъзнаването лекува.
2. Втората стъпка е да осъзнаем какво всъщност пускаме.
Често не пускаме човека, а илюзията за него. Не работата, а идентичността си чрез нея. Не града, а сигурността, която ни е давал.
3. Третата стъпка е да запълним празнотата в себе си.
Да се грижим за себе си така, както сме се грижили за другите. Да изберем да обичаме живота отново, дори след загуба.
4. И четвъртата – да благодарим.
На онова, което е било. На уроците. На времето, което е минало. Благодарността е мостът между миналото и бъдещето. Пускането не е край. Това е промяна на формата. Любовта не изчезва, когато се разделим. Тя просто променя формата си. Превръща се в мъдрост, в опит, в дълбочина. Всеки път, когато се научим да пускаме без горчивина, ние връщаме част от свободата си. Защото всичко, което не можем да пуснем, всъщност ни държи в плен.
Раздялата като етап на зрялост
Във всеки
процес на личностно израстване идва момент на смърт и прераждане.
Психологът Джеймс Холис го нарича „необходимата смърт на старото Аз“.
За да пораснем, нещо в нас трябва да приключи – идея, привързаност, илюзия,
зависимост. В древните култури инициацията е била символ на това. Днес, като
възрастни, ние преживяваме подобни вътрешни инициации – раздяла с детството, с незрялата нужда от одобрение, с
онова, което вече не служи. Но обществото ни днес не ни учи да пускаме. То ни
учи да трупаме, да задържаме, да запазваме. Да имаме, вместо да бъдем. И точно
затова разделите днес са толкова болезнени – защото не ги възприемаме като част
от живота, а като провал.
Есента – сезонът на душевното израстване
Погледни есента – тя е напомняне, че красотата и загубата могат да съществуват едновременно.Че пускането може да бъде поезия. Че зрелостта не е студена, а топла – като залез. Нека всеки от нас тази есен пусне по нещо: една болка, един страх, един човек, който вече не върви с нас. Нека направим място.
Защото, както казва Карл Юнг, „Нищо ново не може да се роди, ако старото не умре.“
И може би, докато листата падат, ще усетим, че нещо ново в нас пониква.
Не болка, не празнота – а място за дишане.
Място за живот.
Пет малки стъпки към вътрешна свобода
1. Назови това, от което е време да си тръгнеш.
Не само хора – може да е идея, вина, стара роля, убеждение, което вече не е твое.
И го изречи на глас: „Благодаря ти, но вече не ти принадлежа.“
2. Напиши писмо, което няма да изпратиш.
Понякога думите, които не сме изрекли, тежат най-много.
Напиши ги – без цензура, без логика, просто ги излей на хартия.
После можеш да го изгориш. Символично. Това е ритуал на освобождаване.
3. Създай си малък ритуал на сбогуване.
Можеш да засадиш цвете, да пуснеш листо в реката, да запалиш свещ.
Символите говорят на подсъзнанието по-дълбоко от думите.
4. Избери едно нещо, което ще запазиш.
Не отричай напълно миналото. Вземи си нещо оттам – урок, спомен, сила.
Това ще стане твоята нова котва.
5. Обърни поглед си към себе си.
Всеки път, когато мисълта ти се върне към онова, което пускаш, си напомни:
„Сега съм тук. Сега живея за себе си.“
Когато пускаш, ти се връщаш у дома
Има една тиха сила в това да не се бориш.
Да не натискаш, да не доказваш, да не гониш.
Да приемеш, че някои хора ще си тръгнат, без да се извинят.
Че някои врати ще се затворят, без да разбереш защо.
И че това е напълно наред.
И точно тогава, когато най-накрая отворим ръцете си,
животът ни подава нещо ново.
