Знам, че не съм добре, но не действам
Защо мозъкът ни пази в зоната на комфорт и как това спира промяната
Едно от най-често срещаните изречения в психологичната ми практика звучи изненадващо просто:„Знам, че не съм добре.“
След него почти винаги идва още едно:„Знам какво трябва да направя.“
А след това - нищо. Месеците минават. Понякога и годините.Човекът остава на същото място – със същата работа, в същите отношения, със същото вътрешно усещане за застой и неудовлетворение. Отстрани това често изглежда нелогично. Как е възможно някой да осъзнава, че не се чувства добре, и въпреки това да не действа? Защо хората остават в ситуации, които ги изтощават? Защо искат промяна, но не правят крачката? Отговорът не е в липсата на воля. Не е в мързела. Не е в слабия характер. Отговорът е в начина, по който работи човешкият мозък.
Каква е истинската функция на мозъка
Мозъкът има една основна задача – оцеляване. Не щастие. Не удовлетворение. Не развитие. Оцеляване. За мозъка най-висшата ценност е сигурността. Познатото. Предвидимото. Контролируемото.Той постоянно си задава въпроса:„Това безопасно ли е?“ И ако една ситуация е позната – дори да е болезнена – мозъкът я регистрира като по-малък риск от нещо ново, непознато и несигурно.
Затова човек може да остане години наред:
· в работа, която не обича;
· във връзка, която го наранява;
· в начин на живот, който го задушава;
и въпреки това да не предприеме действие.
Не защото не иска промяна, а защото мозъкът казва: „Това го познаваме. Това не ни е убило. Това е по-безопасно от неизвестното.“
Зоната на комфорт – най-често погрешно разбраното понятие
Зоната на комфорт рядко е комфортна. По-точно е да я наречем зона на познатото. В терапевтичната си практика често се срещат хора, които казват: „Не съм щастлив, но поне знам какво да очаквам.“ Тази фраза съдържа цялата истина.
Зоната на комфорт може да бъде:
· хроничен стрес;
· самота;
· неудовлетворение;
· липса на смисъл;
· емоционална болка.
Но ако е позната, мозъкът я възприема като по-безопасна от промяната.
Реален пример от практиката
Жена на около 40 години, успешна в професията си, но постоянно изтощена, споделя:
„Знам, че тази работа не е за мен. Знам го от години. Но не мога да си тръгна.“
Когато я попиташ какво я спира, отговорът рядко е рационален: „Ами ако не намеря нищо друго?“, „Ами ако сгреша?“, „Ами ако съжалявам?“ Мозъкът не вижда бъдещите възможности. Той вижда рисковете.
Защо осъзнаването не е достатъчно
В съвременния свят хората знаят много.Четат книги. Гледат лекции. Ходят на обучения. Работят върху себе си. Осъзнават модели, травми, механизми. И въпреки това животът им не се променя. Причината е проста: осъзнаването е когнитивен процес, а промяната е поведенчески. Мозъкът не се променя от информация. Той се променя от действие и опит.
Можеш да знаеш всичко за здравословното хранене и пак
да не промениш навиците си.
Можеш да разбираш динамиката на токсичните връзки и пак да останеш в такава.
Можеш да осъзнаваш страховете си и пак да не ги прекрачиш.
Как всъщност изглеждат първите стъпки към промяната
Промяната, въпреки всичко, не започва с голямо решение, с рязък завой или с драматичен жест. Тя започва много по-тихо, много по-човешки и много по-незабележимо, отколкото хората си представят. В терапевтичната практика първите реални движения към промяна почти никога не изглеждат като „нов живот“, а като малко разместване на познатото. Първата стъпка обикновено е честното признаване, че нещо не работи. Не пред другите, а пред самите себе си. Без обвинение, без самокритика, без драматизиране. Просто ясно вътрешно изречение: „Тук не ми е добре.“ Това признание вече е действие, защото прекъсва автоматичното търпене. След това идва първият малък избор, различен от обичайния. Не революционен, а леко отклонение от познатия модел – един разговор, който досега сме отлагали; едно решение да не мълчим; едно действие, което не сме си позволявали. Мозъкът не се плаши толкова от малките промени, колкото от внезапните скокове, затова именно тези минимални разлики са най-ефективни.
Много често промяната започва и с поставянето на първа граница. Не агресивна, не обяснявана дълго, а спокойна и ясна. Границите не са война, те са информация – за нас самите и за другите. И дори когато не бъдат приети веднага, самият акт на поставянето им вече измества вътрешния баланс. Почти винаги следва и едно действие, направено въпреки страха, а не след като той изчезне. Това е моментът, в който човек разбира нещо много важно – че страхът не е знак да спрем, а знак, че сме на границата на познатото. Увереността не идва преди действието, тя идва след него, когато мозъкът види, че новото не е разрушително. Промяната често изглежда и като едно „не“, казано там, където досега винаги сме се съгласявали – от навик, от страх или от нужда да бъдем одобрени. Това „не“ не е бунт, а връщане към себе си. С времето тези малки движения водят до нова реакция на стари ситуации. Вместо автоматичния отговор идва избор. Вместо повторението – пауза. И точно в тази пауза се ражда новото поведение. Най-накрая идва и едно тихо, но ключово решение – да не чакаме идеалния момент. Защото той почти никога не идва. Започваме оттам, където сме, с това, което имаме, в реалността, а не в представата как „трябва“ да изглежда промяната.
Какво е НЛП и защо е важно в този контекст
НЛП означава Невро-Лингвистично Програмиране. Звучи сложно, но идеята е проста и много човешка. НЛП изучава как мислим, как говорим и как това влияе на поведението ни.
То разглежда връзката между:
· неврологията (как работи мозъкът);
· езика (как си говорим и как описваме света);
· поведението (как действаме).
Един от ключовите принципи в НЛП е, че мозъкът учи чрез повторение и действие, не чрез анализ. Докато само мислим и осъзнаваме, ние вървим по едни и същи невронни пътеки. Те са утъпкани, автоматични и сигурни. Когато обаче направим ново действие – дори малко – мозъкът е принуден да създаде нова връзка. И точно това го плаши.
Защо отлагаме действието
В терапевтичната ми практика често чувам:„Още малко да се подготвя.“,„Още не е моментът.“,„Още не съм готов/а.“
Това не е рационално мислене. Това е защитен механизъм. Мозъкът отлага, защото отлагането му дава усещане за контрол и сигурност. Докато мислим, анализираме и планираме, ние сме в познатото.
Как времето минава, без да се променяме
Мозъкът има изключителната способност да се адаптира. Свикваме с почти всичко. Свикваме с неудовлетворението. Свикваме с липсата на радост. Свикваме с това да живеем наполовина. Когато болката стане фон, тя спира да изисква действие.
Ключовата истина за промяната
Промяната не започва, когато се почувстваме готови. Тя започва, когато направим действие въпреки страха. Увереността не идва преди действието. Увереността идва след него. Мозъкът се успокоява, когато види, че оцеляваме и в новото.
Практични въпроси за читателя:
В коя ситуация знаеш, че не си добре, но не действаш?
Какво точно е познатото, което те държи там?
От какво се страхуваш повече – от сегашната болка или от неизвестното?
Каква е най-малката стъпка, която би могъл/могла да направиш?
Какво би станало, ако не направиш нищо още една година?
Ако знаеш, че не си добре, но не действаш, това не означава, че си слаб.
Означава, че мозъкът ти те пази. Въпросът не е защо мозъкът ни спира. Въпросът е кога ще му покажем, че новото също може да бъде безопасно. Животът не се променя от знания. Той се променя от действия. И понякога най-смелото нещо не е да разбереш още нещо за себе си, а да направиш една малка крачка, въпреки страха.
Bottom of Form
