История от моята онлайн практика и онези въпроси, които всяка ‘’жена в
сянка’’ рано или късно трябва да си зададе.
„Чакам го от 8 години. Казва, че ще се разведе.
Празниците съм сама, уикендите съм сама, понякога не вдига с дни. Не мога да
съм с никой друг, защото съм с него. Но и не съм. И не знам как да си тръгна.
Ще се срине всичко.“
Това споделя Мирослава (име променено) в нашата онлайн сесия. Тя е на 41. Не е омъжена. Няма деца. И вече 8 години е във връзка с женен мъж. Мъж, който винаги е "на прага" на развода, но никога не минава през вратата.
Любов в сянка
Колко точно години една жена може да чака някой друг да подреди живота си, за да може и тя да започне своя?
Колко рождени дни без цветя, Коледи с включен без звук телефон, но с надежда, че тази година ще бъде различна?
Колко пъти трябва да свикваш с ролята на „другата“ – не поканената, не избраната, не тази, с която човекът, когото обичаш, ще остарее?
"Но той ме обича"
Разбира се. Мъжът не е насилник, нито е груб или жесток. Не я унижава открито, напротив – често ѝ казва, че тя е най-важната. Че с нея се чувства жив. Че бракът му отдавна е приключил. Че ще си тръгне. Просто... не сега. След ваканцията. След като децата пораснат. След като майка му се възстанови. След като премине кризата в работата. И така минават години. Мирослава става все по-тиха, по-сдържана. Не казва какво иска. Не настоява. Животът ѝ е някъде между „Кога ще се обадиш?“ и „Обеща, че този уикенд ще си само мой.“
Отвъд очевидното: защо оставаме в такива отношения?
Отстрани мнозина биха казали: "Как може да чакаш толкова? Защо губиш най-хубавите си години?"
Но когато говорим с човека, който живее в такава връзка, историята се разгръща по
друг начин.
Връзката между Мирослава и този мъж не е просто афера. За нея той е любимият. Нейната опора, страст, привързаност. С него се чувства „жива“, „разбрана“, „видяна“. Но само понякога.
Понякога е щастлива, понякога-празна. Понякога вярва,
понякога се срива.
Но постоянно чака.
"Казва, че е заради децата. Че жена му е болна. Че няма кога. Но следващото лято ще е нашето време."
Защо се случва това?
В работата с Мирослава търсихме не вината, а механизма.
Какво кара една интелигентна, красива, независима жена да живее години наред в сянка на нечий друг живот?
Тези връзки често имат дълбок корен – най-често в модела на любов, с който сме израснали. Ако в детството си научим, че любовта е нещо, което се печели, нещо, което идва трудно, нещо, което изисква чакане, мълчание, компромис – това ще е и нашият
любовен сценарий.
„Сякаш съм научена да се боря за малко внимание. И ако го получа – да съм благодарна.“
Бащата, който не беше там
Мирослава сподели, че баща ѝ често отсъствал. Бил важен човек, но недостъпен. Обещавал много, но рядко изпълнявал.
В много от случаите зад подобни връзки стои неналичен или емоционално отсъстващ баща. Той може да е бил:
* Прекалено зает, студен или отдалечен;
* Физически отсъстващ;
* Или е присъствал само физически, но не и емоционално.
Детето тогава научава нещо дълбоко:
„Любовта идва с чакане. С копнеж. Със страх. С неувереност. С много усилия.“
И така, без да го осъзнава, това дете по-късно става жена, която повтаря сценария на липсващата близост, надявайки се, че този път ще получи любовта, която не ѝ е била дадена навреме.
Илюзията за „нашето време“ и разпадащата се самоличност
Всяка година, която минава, изтънява самочувствието ѝ. Мирослава вече не знае какво иска – да остане или да си тръгне. Страхува се, че ако си тръгне, никога няма да срещне
друг. А ако остане- никога няма да има истински живот. С времето жената в такава връзка губи гласа си. Идентичността ѝ се свива до „тази, която чака“. А животът ѝ се върти около празни надежди и парченца внимание.
„Щастлива съм и с трохи“
Мирослава често ми казваше:
„С него се чувствам специална. И дори само за няколко часа – имам всичко. Не ми трябва много.“
Това не е истинско удовлетворение. Това е емоционално гладуване. Жена, свикнала с недостиг, започва да приема огризките за пир, защото вътрешно не вярва, че може да има цялото ястие.
Той не е свободен – и няма да бъде
Истината е болезнена. Но тя също е лечебна.
* Ако един мъж иска да бъде с теб истински, той ще го направи.
* Ако от години ти казва, че ще се разведе, но не го прави – значи не иска. Или няма намерение.
* Ако си само вечерното му бягство от реалността, а не част от живота му – той не те избира. Избира себе си.
Защо тя не си тръгва?
Защото:
* се страхува, че няма да срещне друг;
* вярва, че това е най-доброто, което може да има;
* се е идентифицирала напълно с тази връзка – без нея няма „аз“;
* се надява, че любовта ще го промени.
Но любовта не лекува нечие бездействие. Не събужда някой, който е избрал да спи в удобно легло до друга.
Какво казах на Мирослава?
Не дадох съвет. Не ѝ казах какво да прави. Вместо това ѝ зададох няколко важни въпроса:
* Какво искаш от живота си, ако той изчезне утре?
* Ако дъщеря ти беше в тази връзка, какво би ѝ казала?
* Какво би избрала, ако вярваше, че заслужаваш цяла любов, а не половин присъствие?
Тези въпроси не променят живота за един ден. Но го разклащат. И може би за пръв път Мирослава започна да се пита:
„А кой ще е до мен, ако утре падна болна? Ако загубя нещо важно? Къде ще е той, когото чакам вече осма година?“
Започнахме малки стъпки:
*Връщане към себе си – дневник, терапия, грижа;
*Ограничаване на комуникацията – поне периодично;
*Ново свързване с живота – социални контакти, нови хора;
*Промяна на мисловния модел – не „няма да срещна друг“, а „все още не съм избрала себе си“.
Какъв е пътят напред за жени, които са на мястото на Мирослава?
1. Да разбереш какво е тази връзка за теб.
Не я оценявай само морално. Погледни какво запълва. Самота? Скука? Страх от реална връзка?
2. Да приемеш, че той може никога да не се разведе.
Това не е цинизъм, а освобождаване от илюзията.
3. Да видиш себе си отделно от него.
Не като "любовницата на", а като цялостна жена със свои мечти, страхове и нужди.
4. Да изградите нова представа за любовта.
Една, в която любовта е реципрочна, споделена, реална.
5. Да започнеш малки, реални промени.
Повече време с приятели. Ново хоби. Нова терапия. Време далеч от телефона. Един месец без контакт.
Какво казвам на всички жени, които се разпознават?
* Любовта не се доказва с чакане.
* Нито с това колко болка можеш да понесеш, за да си близо до някого.
* Ако някой ти дава само остатъци от времето и вниманието си – това не е любов. Това е компромис със самата себе си.
Ако искаш, напиши си тези въпроси в личния си дневник на добруването:
* Какво бих правила, ако не го познавах?
* Колко още години съм готова да прекарам в тази връзка?
* От какво точно се страхувам, ако я прекратя?
* Каква жена искам да бъда след 1, 3 или 5 години?
Любовта не е благотворителност. Не е жертва. Не е заслуга. Тя е взаимност.
Ако си сама по Коледа, сама след операция, сама когато имаш нужда от рамо – това не
е любов, това е илюзия.
Илюзия, която те държи вързана за човек, който не иска или не може да бъде твой.
Не съди себе си. Не си слаба. Просто си жадна за любов. И си я потърсила там, където не може да се задържи дълго. Но ти можеш да излезеш от тази роля. Можеш да започнеш от малкото: да повярваш, че си достойна за цялостна любов. Не за частична. Не за назаем. Не за след развода. А за истинска, твоя.
"По-добре сама, но свободна – отколкото придатък в нечий чужд живот."
Top of Form
Bottom of Form
