В моята практика срещам различни хора…
Хора, които страдат, но не винаги могат да го кажат. Хора, които търсят смисъл, разбиране, подкрепа или просто глътка въздух в свят, който не спира да изисква. Някои от тях идват с тревожност, други с изтощение. Трети – с усещането, че не знаят повече кои са.
Хора, които се усмихват, макар вътрешно да крещят. Хора, които не знаят защо се събуждат със стягане в гърдите. Нямат „голям проблем“, но усещат, че вече не са онези, които бяха. Гледат се в огледалото и не се познават.
Но има една особена група, която срещам често – онези, които винаги са силните. Онези, които никога не се оплакват, никога не искат, никога не спират. Те се раздават за всички – деца, партньори, колеги, родители. Те са „гръбнакът“ на семейството. Но отвътре… започват да се рушат.
Елена / името е променено /: една жена, която просто не можеше повече
Елена / на 40 години /, с две деца се свърза с мен след няколко месеца на безсъние и паник атаки, за които не намираше логично обяснение. Започна с:
„Не знам защо съм тук. Може би просто съм разглезена. Или просто слаба. Но вече не издържам.“
„Всичко ми е наред“, каза в началото. „Имам дом, семейство, работа. Но вътре в мен – все едно нещо е умряло.“
Разказа ми как всеки ден става в 6:00, приготвя закуска, събужда децата, тръгва на работа, прибира се, готви, учи с децата, подрежда, ляга и на следващия ден – същото. „А кога живея аз?“, попита ме тя. „Къде изчезнах аз в този живот, в който просто трябва да се справям?“
Сълзите ѝ не бяха от слабост. Те бяха знак, че душата ѝ повече не може да носи без да бъде чута как се чувства.
Това е историята на много хора
И мъже, и жени. Особено онези, които „винаги се справят“, които не се оплакват, които „просто вършат каквото трябва“. Парадоксално – най-силните най-често рухват без предупреждение. Защото никой не ги е питал как са. Защото те не си позволяват да не са наред.
Какво правим в терапия?
Най-напред, наричаме нещата с истинските им имена.
„Не си слаба, когато се умориш. Силата ти е човешка, не е безкрайна.“
„Това не е каприз. Това е изтощение. Това е зов за помощ.“
„Ти не си дефектна. Ти си изгубена сред грижата за всички останали.“
Какво направихме в терапията на Елена?
Най-напред – спряхме.
Първото ми
послание към нея беше: „Ти имаш право
да не си силна всеки ден.“
А второто: „Умората ти не е провал. Тя
е сигнал.“
Започнахме с връщане към себе си.
Елена трябваше да се срещне с въпроса:
„Коя съм аз, когато не съм просто майка, съпруга, служител? Коя съм отвъд грижата за другите?“
И се оказа, че:
*от години не е имала време сама със себе си;
*не си позволява да се оплаква, защото се чувства виновна;
*не помни кога последно е почувствала радост, без да я играе роли заради другите..
Възстановяването започна с няколко ключови стъпки:
1. Създаване на пространство за себе си
–По 10
минути всеки ден без телефони, задачи, разговори. Просто тя със себе си.
–Разходки в тишина, дневник, дишане.
– Тя каза: „Никога не бях осъзнавала колко много липсвам от собствения си живот.“
2. Дневник на добруването
Започна да пише всеки ден:
*Как се чувствам днес?
*Какво ми тежи?
*Какво ми трябва?
*Какво мога да си дам на себе си?
3. Разрешение да бъде несъвършена
-Научи се да казва „не“.
–Да остави мивката пълна.
–Да поиска помощ, без да се чувства виновна.
–Да си позволи слабост, почивка, дори… скука.
4. Да се върне към сетивата си
–Правилно дишане: дълбоко, осъзнато, с ръка на сърцето.
-Осъзната разходка: какво чувам, виждам, усещам?
– Малки удоволствия: хубав чай, ароматно кафе, любима музика, топла баня.
5.Да приеме, че и тя има граници.
„Не“ не е отказ от любов. „Не“ е начин да опазиш себе си, за да можеш да обичаш пълноценно.
6.Да разпознае тъгата си.
Не да я избягва. Да я посрещне. Да я назове. Тъгата е съобщение. А не враг.
Какво ѝ казах в края на една от сесиите?
„Елена, ти си като къща, в която от години всички влизат, ползват, но никой не ремонтира. А ти си забравила как изглежда прозорецът ти отвътре.
Дойде време да се върнеш в собствения си дом – себе си. Не си сама в това.“
Какво бих казала на всички, които се разпознават в историята на Елена?
Ако четете това и усещате, че говори и за вас – не сте сами. Не сте слаби. Не сте разглезени. Не сте неблагодарни. Просто сте изморени да бъдете силни.
Имате право:
*да спрете;
*да помълчите;
*да не знаете;
*да поискате помощ;
*да върнете себе си на себе си.
Практически стъпки за връщане към себе си
1.Създай 10 минути тишина всеки ден.
Остави телефона. Не върши нищо. Просто бъди. Дишай.
2.Всяка вечер си задавай три въпроса:
*Как се почувствах днес?
*Какво ми тежеше?
*От какво имам нужда утре?
3.Избери едно нещо „само за мен“ седмично.
Разходка, книга, разговор, йога, тишина, танц.
4.Промени вътрешния си език.
От „Трябва да издържа“ към „Имам нужда от почивка и това е човешко.“
Писмо до всички, които не могат да носят повече
(до теб – който винаги си силен(а) . )
Ако този текст ти тежи, това е знак, че си се уморил(а).
От роли.
От справяне.
От това винаги да си в контрол.
Не трябва да чакаш криза, за да започнеш да се грижиш за себе си.
Светът няма да рухне, ако ти си сложиш ръка на сърцето и си кажеш:
„Днес съм изморен/а. Имам нужда от покой.“
Обичта към себе си не е егоизъм.
Това е грижа.
Това е основа.
Това е право.
Започни днес.
Започни с малко.
Започни от дъха си.
Вече може.
Може да си изморен(а).
Може да не знаеш какво точно се случва.
Не чакай „да мине“.
Спри.
Почувствай.
Питай: „А къде съм аз в този живот?“
Започни от дъха.
От тялото.
От съня.
От това да не си полезен, а да си жив.
И знай: има и друг живот – не такъв, в който просто се справяш, а такъв, в който си присъстваш.
Аз съм тук.
С теб.
И с всички други, които се учат да бъдат хора отново, а не само „силни“.
Вече може.
Може да си изморен(а).
Може да не знаеш какво точно се случва.
Не чакай „да мине“.
Спри.
Почувствай.
Питай: „А къде съм аз в този живот?“
Започни от дъха.
От тялото.
От съня.
От това да не си полезен, а да си жив.
И знай: има и друг живот – не такъв, в който просто се справяш, а такъв, в който си присъстваш.....
С обич и грижа: Диана
