Да намерим своята "оранжерия" за растеж
Има една стара притча, която вероятно сте чували.
Пътник спрял пред портите на един град и видял възрастен мъдрец, седнал до пътя. „Какви са хората в този град, старче?“ – попитал пътникът.
„Какви бяха хората в града, от който идваш?“ – отвърнал мъдрецът.
„О, ужасни!“ – извикал пътникът. – „Злобни, егоистични, студени. Не можеше да се има доверие на никого. Затова си тръгнах.“
„Ще откриеш“ – казал тъжно мъдрецът, – „че хората в този град са същите.“
След няколко часа друг пътник спрял при мъдреца и задал същия въпрос. „Какви бяха хората в града, от който идваш?“ – попитал отново мъдрецът.
Лицето на втория пътник грейнало. „Прекрасни! Бяха сърдечни, щедри, добри. Помагаха си. Толкова ми е мъчно, че трябваше да си тръгна.“
„Ще откриеш“ – усмихнал се мъдрецът, – „че хората в този град са същите.“
Поуката, която тази притча е ясна: всичко е в нас. Проблемът не е в мястото, а в нашата нагласа. Където и да отидеш, носиш себе си.
Като психолог, който работи с истински хора и истинските им проблеми всеки ден, моята работа е да ви кажа: тази притча е само наполовина вярна. А една половинчата истина често е по-опасна и от най-голямата лъжа. Тя ни кара да вярваме, че сме фиксирани, че сме като камъни, които просто се търкалят от едно място на друго. Тя ни казва, че ако сме нещастни, вината е изцяло наша – в нашия „характер“. Тя напълно игнорира най-мощната, всеобхватна и често невидима сила, която оформя живота ни: нашата среда.
Какво е "среда"?
Когато казваме „среда“, ние често си представяме нещо физическо – чисти улици, хубава къща. Но психологическата среда е много повече. Тя е въздухът, който дишаме. Тя е водата, в която плуваме.
Тя е физическата среда: Да, това има значение. Психологията на пространството показва, че претрупаният, тъмен и хаотичен дом допринася за тревожност и депресия. Чистото, подредено и светло пространство буквално дава „въздух“ на мисълта ни. Затова и се чувстваме по-добре сред природата – тя ни връща към базови настройки на спокойствие.
Тя е социалната среда: Това са хората. Това са стандартите, които се приемат за „нормални“ около вас. Нормално ли е да се крещи? Нормално ли е да се четат книги? Нормално ли е да се закъснява? Това са разговорите, които чувате. Дали хората около вас обсъждат идеи, проекти и мечти, или обсъждат други хора, оплакват се и се страхуват?
Тя е информационната среда: В днешния свят това е може би най-важната среда. Какво влиза в ума ви всяка сутрин? С какво се "храните"? Дали това са само трагедии, скандали и новини за кризи? Или търсите съдържание, което ви вдъхновява, учи ви и ви повдига? Вашият новинарски поток и социалните мрежи са дигитална среда, която ви оформя точно толкова, колкото и хората в стаята.
Сега си представете, че сте красива, здрава златна рибка. Ако сложите тази рибка в малка, мръсна чаша с нечиста вода, какво ще се случи? Тя ще спре да расте, цветовете й ще избледнеят, ще се разболее и ще умре.
Виновна ли е рибката? Не.
Ние сме същите. Средата е нашата „вода“ и нашата „почва“. Тя може да ни отрови бавно и незабележимо, или да ни помогне да разцъфтим.
Как средата може да ни „смачка“
Понякога се опитваме да растем, но нещо постоянно ни дърпа назад. Това "нещо" почти винаги е средата.
Феноменът „Кофата с раци“: Сигурно сте чували израза „кофа с раци“. Ако сложите един рак в кофа, той лесно ще изпълзи навън. Но ако сложите няколко рака, в момента, в който един от тях се опита да излезе, другите го хващат и го дърпат обратно долу. Накрая никой не излиза.
Това е перфектната метафора за токсичното обкръжение. Това е среда, която активно се съпротивлява на промяната. Познато ли ви е? Решавате да спрете цигарите, а колегите ви казват: „Хайде стига, една цигара какво толкова, не се прави на интересен“. Решавате да започнете да спортувате, а приятелите ви казват: „Какво ще се мъчиш, ела да пием по бира“.
Това е „кофата с раци“. Среда, в която всеки опит за растеж се наказва, защото кара другите да се чувстват зле за собствената си пасивност. По-лесно е да дръпнат теб надолу, отколкото те да се опитат да се изкачат при теб.
Заучена безпомощност: Това е един от най-тъжните психологически феномени. Ако една среда постоянно ви наказва за опитите ви да се измъкнете или ви показва, че каквото и да правите, резултатът е все същият (провал, критика, безразличие), вие в един момент просто... спирате да опитвате. Вие се научавате, че сте безпомощни. Това е средата, която казва: "Няма смисъл". И вие започвате да вярвате в това, дори когато се появи реална възможност за промяна. Вие дори не я виждате.
В такава среда вашата воля няма почти никакъв шанс. Да се опитваш да си позитивен и проактивен е като да се опитваш да останеш сух, докато плуваш в морето без лодка. Изтощително е и накрая потъваш.
Как средата може да ни „вдигне“
Сега да си представим обратното. Какво е „ресурсна среда“? Това е среда, която работи като оранжерия за едно крехко растение – осигурява му топлина, светлина, вода и защита от бури, докато то укрепне.
Новото „нормално“: Най-голямата сила на добрата среда е, че тя променя представата ви за „нормално“. Човекът е социално животно. Най-дълбокият ни инстинкт е да се впишем в "племето". Ще направим почти всичко, за да не бъдем отхвърлени. Добрата среда използва този инстинкт за нас, вместо против нас.
Ако попаднете в екип, където всички са точни, говорят си с уважение и си помагат, за вас става „нормално“ да сте такъв. Ако се присъедините към туристически клуб, където всички стават в пет сутринта в събота, за да катерят върхове, и за вас това става „нормално“. Обкръжението не ви кара да правите нещо. То просто променя стандарта.
Очакването създало реалността.
Ние се превръщаме в това, което важните за нас хора очакват да бъдем. Ако средата ви вярва във вас, ако вижда потенциала ви и ви го казва – вие започвате да вярвате в себе си. Започвате да се държите като човека, който те виждат. Вие буквално израствате до техните очаквания.
Защо преместването ПОМАГА (разбиването на притчата)
Тук се връщаме към нашия мъдрец. Той греши, защото смяната на града или работата може да бъде животопроменяща.
Защо? Защото на старото място вие играете „роля“. За хората там вие сте „дъщерята на Иван“, „срамежливият от съседния вход“ или „онзи, който се провали в онзи бизнес“. Хората имат изградени очаквания към вас и ви набутват обратно в тази роля всеки ден, дори несъзнателно. Вие носите не само тежестта на вашите провали, но и спомена на хората за тях.
Когато отидете на ново място, вие получавате най-великия психологически подарък: "чистия лист". На новото място никой не знае старата ви история. Никой не ви е сложил етикет. Вие сте просто „новият колега“ или „новият съсед“. Това ви дава психологическата свобода да бъдете различен. Да активирате части от себе си, които са били спящи.
Вие не сте дърво
И така, какво да правим с притчата за мъдреца? Може би поуката не е, че сме обречени да повтаряме едно и също. Може би поуката е за избора. Първият пътник е търсел лошото и вероятно е щял да се присъедини към групата на недоволните в новия град. Вторият е търсел доброто и е щял да намери сърдечните хора.
Но каквото и да търсиш, ти го намираш много по-лесно, ако го има. Ако търсиш вдъхновение в среда на апатия, ще ти е много, много трудно.
Вашата среда е избор. И то не еднократен, а ежедневен. Известният лектор Джим Рон казва: „Вие сте средноаритметичното от петимата души, с които прекарвате най-много време.“
Направете си един бърз „одит“: Огледайте се. Кои са вашите петима? Те карат ли ви да се смеете, да мислите, да растете? Или ви карат да се съмнявате, да се страхувате и да се оплаквате? След разговор с тях чувствате ли се заредени или изцедени?
Да, ние носим себе си, където и да отидем. Но „себе си“ не е бетонен блок. То е по-скоро като жива глина, която постоянно се оформя. А средата и обкръжението са ръцете, които я оформят – ден след ден, час след час.
Избирайте средата си мъдро. Това не е бягство. Това е стратегия. Това е най-важният акт на грижа за себе си, който някога ще предприемете.
