Мъжът, който вече не иска да бъде супергерой и къде е границата между грижа и изтощение?

Да бъдеш мъж в свят на сравнения и критика

 

Случай от практиката на психолога: Когато си мъжът, който „все не е

достатъчен’’

 

Напоследък с мен се свързват все повече мъже за консултация…

Те работят. Носят. Организират. Плащат сметки. Присъстват на родителски срещи, на семейни събития. Опитват се да бъдат партньори, бащи, колеги и мълчаливи герои едновременно. А всъщност са изтощени, объркани и все по-често – тъжни.

Стефан е един от тях

Когато се включи онлайн в първата ни сесия, изглеждаше точно както мнозина от вас:
успешен, умен, разумен човек с „подреден“ живот.

Но очите му бяха уморени. А паузите в речта – болезнено дълги.

„Не помня кога за последно някой ме попита: Ти добре ли си?“

Стефан не изглежда като човек с проблеми. На пръв поглед –спокоен и зрял. На 42 години. Женен от 12. Има син на 8. Работи в ИТ компания, има стабилен доход, не пуши, пие умерено, пътува 2-3 пъти  годишно със семейството си. В очите на другите – той е „отговорен, подреден, зрял мъж“.

Срещнахме се, когато започнал да получава симптоми на тревожност: буди се нощем, изпитва усещане за задушаване, напрежение в гърдите, усещане, че „все нещо ще се срине“.

На третата ни среща, гласът му трепна:

„Сякаш постоянно трябва да заслужавам любовта ѝ. Ако направя нещо – било е късно. Ако не го направя – не съм се сетил. Ако се погрижа за себе си – съм егоист. Ако поискам нещо – съм слаб.

„Каквото и да направя, все не е достатъчно. Купих ѝ нова кола, а тя ми каза, че съседът е подарил на жена си скъпо бижу.

Върша всичко у дома – но ако не съм се сетил за нещо малко, като да купя салфетки –съм безотговорен.

Участвам в отглеждането на детето, но пак съм ”пасивен”.

Всеки ден чувам, че можело и по-добре. Че „това е нормално“, че „това се очаква“.
А аз се чувствам невидим. И... малко по-малък с всеки ден.“

Какво се крие зад „всичко е наред“?

В терапията Стефан сподели неща, които дълго е носил сам:

*Уморен е от това да е силният.

*Чувства се виновен, когато е изтощен – нали „няма право“ на това?
*Приятелствата са оредели. Хобитата – изчезнали.

*Понякога се прибира и сяда в колата пред блока за 40 минути. Мълчи. Не иска да влезе. Няма сили да бъде още малко „мъжът, който е длъжен да се справя с всичко“.

Мъжът като „баща“ на партньорката си?

С времето Стефан започнал да усеща, че не е просто партньор. А баща-фигура, от която жена му очаква:

*да „подрежда“ света ѝ,

*да поема отговорност и за нейните емоции,

*да запълва празнини, възникнали далеч преди тяхната връзка,

*да компенсира за нейната липса на устойчивост.

Понякога жените, които са израснали с емоционално отдалечен или отсъстващ баща, несъзнателно търсят мъж, който да бъде „добрият татко“ – силен, стабилен, предсказуем, жертвен. Но тази динамика не изгражда партньорство – а връзка, базирана на нужда, не на зрялост.

Когато любовта се превърне в арена за сравнения

Това, което Стефан описва, е често срещана динамика в дългосрочните връзки, в които:

* Жената не говори за нуждите си, а критикува.

* Мъжът не споделя болката си, а затваря врати.

* И двамата започват да живеят в режим на оцеляване, вместо във връзка на близост.

„Все едно постоянно се явявам на изпит, на който никога не получавам шестица“, ми каза той.

Натискът „да бъдеш мъж“

Съвременният мъж трябва да бъде:

*Чувствителен, но не прекалено.

*Силен, но уравновесен.

*Умен, но не надменен.

*Привлекателен, но не нарцистичен.

*Осигуряващ, но и участващ.

*Спокоен, но и страстен.

В свят, в който мъжете нямат език за собствената си болка, те започват да живеят в тишината на вината.

Новата културна норма: „Мъжът е длъжен“

В последните години ставаме свидетели на културна промяна, при която мъжете все по-често биват обвинявани в „неучастие“, „емоционална незрялост“, „недостатъчна ангажираност“. И това е частично вярно. Но обратната страна на монетата е, че:

*много мъже участват, дават, правят – и пак не получават признание,

*очаква се да бъдат едновременно осигурители, терапевти, партньори, любовници, мълчаливи и силни,

*а когато не издържат – виновни са, че „не могат да понесат женската сила“.

Това поставя мъжа в роля на непрекъснато изпитван кандидат, на когото рядко се казва: „Благодаря ти. Харесвам те такъв, какъвто си.“

Какво направихме със Стефан? 1. Нарекохме това, което преживява, с истинското му име:

емоционално отхвърляне и системен критицизъм.

Много мъже не разпознават, че са в динамика, която ги обезценява ежедневно.

2.Разпознаване на ролите във връзката

Осъзнахме, че той е влязъл в роля, която не е партньорска. Той беше станал родител – винаги регулиращ, носещ, отстъпващ, обгрижващ. И то не защото жена му е „лош човек“, а защото тяхната връзка е изградена върху страхове, не върху зряла свързаност.

Ако в една връзка единият постоянно се грижи, а другият постоянно изисква – това не е любов. Това е зависимост.

3.Работа по себеоценката и границите

Стефан започна да си задава въпроси:

-Имам ли право да казвам „не“?

-Задължен ли съм да компенсирам нейните рани?

-Губя ли себе си в името на това да има  „мир“?

Много мъже бъркат любовта със саможертва. А всъщност: границата е форма на грижа. Не отсъствие на обич.

4.Разговор с партньорката (с нейното съгласие)

Понякога хората остават във връзки, където емоционалната инвестиция се изплаща с мълчание и недоволство. Затова започнахме разговори с жена му (със съгласието му), където за пръв път той изказа емоции, а не само факти.

Беше болезнено, но искрено. Той ѝ каза:

„Аз не съм твоят баща. Аз съм човек с граници. Аз имам нужда да бъда харесван, а не изпитван.“

Тя плака. Призна, че очаква от него онова, което баща ѝ никога не ѝ е дал – стабилност, предсказуемост, грижа. Терапията продължава. Но вече в ролята на двама души, които се учат да бъдат партньори, не родители един на друг.

Какво казвам на всички мъже в такива ситуации?

*Ти не си дефектен, защото искаш признание и уважение.

*Нормално е да искаш благодарност. Това не те прави зависим.

*Ако една връзка те кара да се свиваш, а не да растеш – не си ти проблемът. Може би трябва да се говори. Или да се промени нещо.

*В една зряла връзка, двама души не се наказват с мълчание или сравнение. Те се чуват.

Любовта не е бойно поле. Не е викане за помощ, облечено в упрек. Не е състезание кой дава повече.

Любовта е мястото, където и двамата се разпознават. Без изпит. Без наказание. Без сравнение.

 

Въпрос към читателите – мъже и жени:

*Влизаш ли често в роля, която не е твоя?

*Заменил/а ли си любовта с постоянно очакване?

*Кога за последно каза на партньора си: „Благодаря ти“?

 

 

Практичен съветник за мъже:   Как да изградим здрава връзка, без да загубим себе си?

1.Говори, а не трупай в себе и

– Споделяй чувствата си навреме – не чакай да избухнат.

2.Сложи граници на обвиненията

– „Разбирам, че си ядосана, но не съм виновен за всичко.“

3.Искай, без да се срамуваш

– Да поискаш уважение, благодарност или разбиране не е слабост.

4.Открий кои малки неща ти пълнят душата

– Хоби, спорт, приятелски кръг – не се отказвай от себе си, за да си удобен.

 

  Практически стъпки за жени:

-Питай партньора си: „С какво мога да ти помогна?“

-Престани да сравняваш. Той не е съседа, колегата, инстаграм мъжът.

-Благодари му. Не защото „помага“, а защото участва.

-Виж го като човек, не като ресурс.