Невъзможното спокойствие – психологията на едно поколение в тревожно време

Алекс – осемгодишният ураган

 

„Не може да стои мирен. Мята се по столовете, говори, прекъсва всички, забравя какво е трябвало да направи... Всеки ден получавам бележки от учителката, че пречи в час.“ -разказва майката на Алекс, осемгодишно момче, което наскоро е било диагностицирано със Синдром на дефицит на вниманието  и хиперактивност (СДВХ).

В къщи Алекс е различен – любознателен, енергичен, обича да рисува и да разказва истории. Но е и много чувствителен. Лесно се разстройва, трудно приема отказ, избухва. Родителите му го обичат и правят всичко по силите си, но често се чувстват безпомощни.

Историята на Алекс не е изключение – тя е ежедневие за все повече семейства. И ако някога подобно поведение е било рядкост, днес е масов феномен. Това ли е просто диагноза на новото време, или има нещо по-дълбоко?

Все повече родители и учители се сблъскват със сходни предизвикателства: деца, които не могат да седят на едно място, които говорят непрестанно, прекъсват, губят внимание, сякаш живеят в различна реалност. Тук обаче възниква въпросът: дали децата се промениха, или светът, в който растат, вече не им дава нужното?

Новата „епидемия“: Защо се увеличават хиперактивните деца?

Съвременната психология отчита ясно увеличение на децата с поведение, отговарящо на Синдром на дефицит на вниманието  и хиперактивност (СДВХ) . Според данни на Световната здравна организация, около 5–10% от децата по света са засегнати. В много страни, включително и България, родителите и учителите съобщават за рязко нарастване на симптомите – неспокойствие, дефицит на внимание, импулсивност.

Но защо?

Една част от отговора е чисто практична: диагностичните инструменти са се усъвършенствали, обществото е по-чувствително към психичното здраве, а специалистите вече разпознават навреме ранните сигнали.

По-дълбоката част на отговора обаче се крие в това как се е променил светът около децата.

Какво е СДВХ и как действа в мозъка?

СДВХ е невроразвитийно състояние, което засяга:

Способността за задържане на внимание

Контрола върху импулсите

Регулирането на движенията и енергията

То не е „характерова слабост“ или „липса на възпитание“, а по-различна структура и функция на мозъка и в системите, регулиращи допамин и норадреналин.

Но макар науката да описва невробиологичната основа на СДВХ, много специалисти – сред тях и д-р Габор Мате – подчертават, че мозъкът се оформя под въздействие на средата, особено в ранното детство.

Габор Мате: Хиперактивността като емоционален отговор, не болест

Канадският лекар и психотерапевт д-р Габор Мате, световно признат експерт по детска психология и емоционални травми, поставя под въпрос традиционния модел на СДВХ като строго биологично разстройство. В книгата си “ Разпилян ум” той пише:

„СДВХ не е генетично предопределено заболяване. То е биологична адаптация към ранна емоционална травма – често неосъзната, неоткрита, но дълбока.“

Според него, децата с хиперактивност не са „болни“, а травматизирани в една или друга степен – от стрес, от липса на стабилна емоционална връзка, от среда, в която са пренебрегнати техните нужди. СДВХ, според Мате, е адаптация на детето към среда, в която се е почувствало емоционално изоставено – дори ако родителите са го обичали и полагали грижи.

Той обръща внимание на следното:

Раздялата между майка и дете в ранно детство (често поради работа, стрес, депресия)

Липсата на привързаност и безопасна емоционална среда

Ролята на ранната травма – дори неизразена, дълбоко подсъзнателна

Това не означава, че родителите са виновни – а че обществото изисква от тях невъзможното: да отглеждат психично стабилни деца в среда, която е несигурна, забързана и често емоционално изтощителна.

Децата се адаптират чрез „отключване“ от заобикалящия свят, създавайки си вътрешна реалност, където умът скача от мисъл на мисъл. СДВХ е неуспешен опит на мозъка да се защити – чрез разсейване, движение, импулсивност. Този поглед не отменя медицинската рамка, а я допълва с човешко разбиране и дълбока съпричастност.

Съвременните условия, които подхранват хиперактивността

Съществуват конкретни фактори от днешния свят, които допринасят за появата и влошаването на симптомите:

Хиперактивността не е просто "лошо поведение", а резултат от множество взаимодействия между биологични, психологически и социални фактори:

1. Невробиологични причини

СДВХ се свързва с различия в мозъчната дейност и невротрансмитерите (например допамин и норадреналин). Има наследствен елемент — ако родител е имал СДВХ, рискът детето да развие състоянието е значително по-висок.

2. Пренатални и перинатални фактори

-Употреба на алкохол, никотин или наркотици по време на бременност
-Преждевременно раждане или ниско тегло при раждане
-Усложнения при раждането

3. Околна среда и стил на възпитание

-Прекомерна употреба на технологии (екрани, видеоигри, интернет)
-Липса на структурирана рутина и граници
-Стрес в семейството: конфликти, разводи, психични заболявания при родителите
- Недостатъчно движение и време на открито

4. Образователна система и обществени очаквания

Децата днес прекарват повече време в статична среда — в класни стаи, на бюра, със строги правила и малко физическа активност. Много от тях просто не могат да отговорят на тези норми, не защото не искат, а защото не са "настроени" по този начин.

Системата изисква еднообразие, тишина, пасивност – условия, които не съответстват на нуждите на много деца, особено тези с по-чувствителна нервна система.

Как да разчитаме „поведението“ на детето?

Вместо да питаме „Как да го накарам да се държи добре?“, д-р Мате ни кани да се запитаме:

„Какво се опитва да ми каже детето с това поведение?“

Поведение = Послание

Хиперактивност = Симптом, не дефект

Импулсивност = Зов за връзка и разбиране

Как да помогнем на практика За родителите:

-Изградете стабилна рутина и предвидима среда

-Бъдете емоционално присъстващи, не само физически

-Ограничете екранното време и включете ежедневни моменти на игра и движение

-Потърсете професионална подкрепа, ако поведението тревожи дългосрочно

За учителите:

-Дайте възможност за движение в клас

-Разделяйте задачите на малки стъпки

-Поддържайте спокойна и приемаща среда

-Създайте партньорство с родителите

За специалистите:

-Гледайте отвъд симптомите

-Търсете травматични преживявания, включително емоционална изолация

-Работете с цялото семейство, не само с „проблемното дете“

Не "лошо" дете, а дете с различен мозък

Важно е обществото да преосмисли гледната си точка към хиперактивността. Това не е диагноза на провал, а различен начин на функциониране. Много хиперактивни деца, ако бъдат правилно разбрани и подкрепени, се развиват в изключително креативни, енергични и успешни личности.

Да не се борим срещу децата, а да бъдем на тяхна страна!

Най-големият ключ към справянето с хиперактивността е сътрудничеството – между родители, учители, специалисти и самите деца. Заедно можем да превърнем предизвикателството в възможност.

Не дете за коригиране, а душа за разбиране

Хиперактивните деца не са „разглезени“ или „лоши“. Те са огледало на нашия свят, на нашето време – време на стрес, ускорено темпо, емоционална дистанция и дигитален шум.

Както казва д-р Мате:

„Проблемът не е в децата. Проблемът е в това, че обществото очаква от тях да функционират в условия, които самите възрастни не издържат.“

Нека не „поправяме“ децата, а да поправим света, в който растат.
Така ще им дадем не просто шанс да се адаптират, а пространство да разцъфнат.