Случай от моята онлайн практика – за една майка, която се опитваше да спаси връзката със сина си
‘’Той не иска да си говори с мен. Само мълчи, затваря се в стаята си, и постоянно е на телефона… Аз съм до него всеки ден, а се чувствам все по-далеч. Какво направих грешно?’’
Това ми каза Мария – клиентка от онлайн сесия, майка на 14-годишен син. Работи на половин работен ден, за да бъде по-често вкъщи. Опитва се да поддържа дома, да е близо до детето, да готви, да пита, да разбира, но срещу себе си има затворена врата и дълго мълчание. Вижда, че детето ѝ се променя, но не знае какво да направи, за да стигне до него.
Ситуацията
Съпругът ѝ е добър човек, но е погълнат от работа. Прибира се късно, често е уморен, не иска „драми“ вечер. Компенсира сина си с нов телефон, пари за дрехи, последни модели слушалки. „Нека има всичко, да не му липсва нищо“, казва той. Но Мария усеща, че на сина ѝ всъщност му липсва нещо друго. И се плаши. Отчаяно.
‘’Чувствам се досадна. Само аз питам, само аз говоря. Виждам, че се затваря все повече. И си мисля – кога стана така?’’
Какво се случва в такова семейство?
Подобни ситуации не са рядкост. Дете, което се отдалечава. Майка, която се старае, но не успява да стигне до него. Баща, който обича, но е физически и емоционално отсъстващ.
В юношеството, децата започват да изграждат своята автономност. Това често включва затваряне, отделяне, бунт.
Пубертетът – не бунт, а вътрешна буря
Много родители си обясняват промените при децата си като "юношески бунт". Но това е само повърхността. Истината е, че пубертетът е психо-емоционален преход, в който децата:
*изграждат ново усещане за идентичност
*започват да се отделят от родителите, за да се свържат със себе си
*търсят самостоятелност, но изпитват несигурност
*се сблъскват с вътрешни конфликти, които не знаят как да изразят
Тийнейджърите често използват мълчание, дистанция, раздразнение, за да ни покажат, че вече не сме авторитетите, на които безусловно вярват. Това не е отхвърляне, а проверка: „Мога ли да съм себе си, без да загубя вашата любов?“
Ролята на майката – между вина и свръхотговорност
Мария се чувства изоставена в родителството. Тя е тази, която задава граници, прави закуски, води разговори, настоява за домашни. Усеща се като полицай. През нея преминава гневът на сина ѝ, но и неговата болка.
Майките често поемат цялата отговорност. И в желанието да направят всичко „правилно“, започват да изискват, натискат, тревожат се и обвиняват себе си.
Какво чувства майката?
– Че губи контрол.
– Че не е чута.
– Че цялата отговорност пада върху нея.
– Че детето ѝ страда, но не знае как да стигне до него.
Майката в този случай често става и „лошото ченге“ – тя забранява, настоява, въвежда правила. А бащата е онзи, който купува спокойствие с подаръци и свобода – но това още повече задълбочава конфликта.
Но най-важното, което една майка може да направи в този период, е:
*да остане стабилна и емоционално налична
*да не приема лично дистанцията
*да създава безопасно пространство, в което детето да се върне, когато е готово
Бащата – присъствието, което не може да се купи
Детето има нужда от двамата родители – не само от единия. Често бащата, зает с работа, вярва, че осигуряването на пари е неговата основна роля. „Имаш всичко, от какво се оплакваш?“ – чуват децата. А това ги отдалечава още повече.
Бащинското присъствие е психологически коректив. Бащата носи структура,
увереност, усещане за защита. Момчетата особено остро преживяват емоционално отсъстващ баща – или пък баща, който се интересува повече от успехите, отколкото от преживяванията.
А детето?
-Чувства объркване.
-Не знае какво е безопасно.
-Не умее да изрази болка, затова мълчи.
-Живее с усещането, че няма кой да го разбере.
Често такива деца влизат в изолация, прикриват тревожността си зад гняв, игнориране, безразличие. Вътрешно обаче имат нужда от сигурност, приемане и граници.
Защо парите не компенсират присъствие?
Много родители смятат, че ако „не лишават“ децата си от нищо материално, това е
достатъчно. Но емоционалната свързаност няма заместител. Присъствието не е брой часове. Присъствието е състояние. Може да си до детето по цял ден, но ако го гледаш с обвинение, натиск и тревога, то пак ще се отдръпне.
Какво направихме с Мария?
1.Разграничихме вината ѝ от реалната отговорност.
Не тя е „виновна“, че детето ѝ мълчи. Това е естествена част от периода.
2.Спряхме натиска.
Вместо: „Кажи ми какво се случва!“ → „Разбирам, че не ти се говори. Ще съм тук,
когато решиш.“
3.Въведохме ритуал за свързване.
По 15 минути вечер – без упреци, без поуки. Само съвместно присъствие – например
готвене заедно, слушане на музика, гледане на видео. Без очаквания.
4.Включихме бащата.
Не чрез обвинения, а с покана: „Можеш ли поне веднъж седмично да излезеш с него сам?“ Малки, но качествени моменти.
5.Работихме върху самочувствието ѝ като майка.
Тя не трябва да бъде перфектна. Трябва да бъде устойчива.
Какво казах на Мария?
‘’Не си сама. Това, че се тревожиш, означава, че си все още свързана. Понякога децата ни викат, като се затварят.
Ти чуваш. И това е най-доброто начало.’’
Ако си в подобна ситуация – какво можеш да направиш?
*Не настоявай за разговор. Предложи споделяне, но не го
изисквай.
*Намери
какво обича детето ти и стани част от този свят – не с контрол, а с
любопитство.
*Потърси
съюз с партньора – не обвинение. Детето има нужда и от двама ви.
*Говори с него не за оценки, а за
чувства. Споделяй и ти – покажи му, че уязвимостта
не е слабост.
*Дай му пространство, но не изчезвай.
Децата не ни отхвърлят – те ни изпитват. Питат ни: "Ще останеш ли тук, дори
когато не съм лесен?"
И когато останем, те се връщат.
Ако тази история ти е позната и усещаш, че губиш връзката с детето си – знай, че не си сам/а. Има път обратно. И той минава през присъствие, търпение и разбиране.
Когато любовта трябва да почака
Родителството в пубертета е особена форма на любов – онази, която чака търпеливо, не натиска, остава наоколо, приглушена, но силна.
Понякога детето ще избере тишината пред разговора, стаята пред прегръдката, екрана пред обяда със семейството. И това боли – особено майчиното сърце, което все още помни малките ръчички, които са го държали с доверие.
Но в този преход, когато детето ви се бори да стане себе си, най-голямата ви сила не е в контрола, а в тихата, стабилна, ненатрапчива любов. Онази, която не обвинява, не настоява, не купува и не заплашва. А просто е там. С присъствие. С разбиране. С готовност да чуе, когато моментът настъпи.
А той ще настъпи.
Вашето дете ще се върне при вас, когато знае, че няма да бъде осъдено, че може да бъде видяно не само когато е „добро“, а и когато страда, греши, търси. И че до него стои родител, който не го напуска – дори когато е трудно.
Затова ви оставям с този прост, но силен образ:
Не стойте пред затворената врата. Останете в дома. Пуснете светлина. Нека детето ви знае, че вие сте вътре – и го чакате с любов.
Top of Form
Bottom of Form
