Не пропускай живота, докато се подготвяш за него
Изгубеното изкуство да се наслаждаваш на живота
Преди няколко дни се върнах от Испания. За осми път. И всеки път, когато се връщам оттам, в мен остава едно особено усещане - не просто че съм посетила красива държава, а че съм се докоснала до друга философия за живота.
Испания не е само море, палми, паеля, сангрия и слънце. Испания е състояние на духа. Тя е начин да стоиш в света. Да вървиш по улицата не като човек, който закъснява за следващата задача, а като човек, който вече е в живота си. Този път бях в района на Аликанте, Валенсия, Бенидорм, Вилахойоса, Алтеа и Калпе. Пътувах сама- с автобуси, трамваи, влакчета. И може би точно защото бях сама, наблюдавах повече. Гледах хората. Как седят по площадите. Как разговарят. Как се смеят. Как вечерят късно, с деца, родители, приятели. Как не изглеждат така, сякаш непрекъснато бързат да стигнат някъде другаде. И тогава отново си зададох въпроса: Каква е тяхната тайна?
Защо тези хора, които също имат проблеми, сметки, болести, раздели, политически и икономически тревоги, изглеждат някак по-живи?
Може би отговорът се крие в три думи, които целият свят познава, но малцина разбират истински: Фиеста. Сиеста. Маняна.
Три думи, които често се използват като шега. Като символ на мързел, безгрижие или липса на дисциплина. Но колкото повече наблюдавам Испания, толкова повече се убеждавам, че зад тях стои дълбока житейска философия.
Философия на радостта. Философия на тялото. Философия на времето. Философия на пускането. Философия на живота.
Какво всъщност е хедонизмът?
За да разберем Испания, трябва да се върнем към една дума, която днес често е неразбрана — хедонизъм.
В съвременния език тя звучи почти подозрително. Ако кажем за някого, че е хедонист, често си представяме човек, който мисли само за удоволствия. Човек без дълбочина. Без дисциплина. Без отговорност. Човек, който живее само заради вкусната храна, вино, пътувания, забавления и наслади.
Но това е много повърхностно разбиране. Думата „хедонизъм“ идва от древногръцката дума „hedone“, която означава удоволствие, наслада, радост. В основата си хедонизмът поставя един голям философски въпрос: Какво прави човека щастлив?
Още древните гърци са размишлявали върху това. Един от най-известните мислители, свързани с тази тема, е Епикур. И тук идва голямото недоразумение. Много хора мислят, че Епикур е проповядвал безкрайни пиршества, разточителство и живот в удоволствия. Истината е съвсем друга.
Епикур е говорил за простота. За приятелство. За спокойствие. За свобода от ненужни страхове. За умереност. За вътрешен мир. За радост от малките неща. За него най-голямото удоволствие не е било прекаляването, а отсъствието на вътрешно страдание. Не шумният екстаз, а тихото доволство. Не пресищането, а достатъчността. И точно това видях в Испания. Не вулгарен хедонизъм. Не консуматорство. Не бягство от реалността.
А здрав, човешки, земен хедонизъм - умението да изпитваш радост от това, че си жив.
ФИЕСТА: Празнуването като психологическа необходимост
Първата дума е фиеста. На пръв поглед тя означава празник. Музика, хора, смях, маси, танци, светлини. Но психологически фиестата е много повече. Тя е колективно освобождаване на напрежението. Тя е ритуал. Тя е начин общността да каже: „Животът е труден, но ние още сме тук.“
Докато бях в Аликанте, градът се подготвяше за Сан Хуан. Навсякъде се усещаше вълнение. По улиците издигаха огромни художествени композиции - цветни, сатирични, гротескни, някои от тях смешни, други- почти мистични. Това не са просто кукли. Това са цели светове, създадени от художници и майстори. Работи се по тях месеци, понякога почти цяла година. И после идва най-силното. Те се изгарят. На пръв поглед това изглежда странно. Как е възможно да създаваш нещо цяла година, да влагаш труд, талант, пари, въображение - и след това да го предадеш на огъня? Но точно тук е голямата символика. Огънят не унищожава само материалното. Огънят пречиства. Той превръща старото в пепел, за да отвори място на новото. Психологически това е изключително силен акт. Ние, хората, се вкопчваме. В хора. В болки. В обиди. В минало. В роли. В стари версии на себе си.
Испанците в нощта на Сан Хуан сякаш казват:
Създай. Почети. Покажи. И после пусни.
Колко различно е това от нашата култура на задържане. Ние често пазим всичко - стари вещи, стари рани, стари думи, стари предателства, стари вини. Носим миналото като куфар без дръжка. Тежи ни, но не го оставяме.
А в Аликанте целият град гледа как старото гори. Това е фиеста. Не просто празник. А терапия чрез огън.
СИЕСТА: Мъдростта да спреш
Втората дума е сиеста. Може би най-осмиваната испанска дума. Много хора я свързват с мързел. С лежане. С липса на амбиция. Но ако погледнем света, в който живеем, може би трябва да се запитаме: Наистина ли проблемът е, че испанците почиват много? Или проблемът е, че ние почиваме твърде малко?
Живеем в епоха на хронично прегаряне. Хората са уморени още от сутринта. Телефоните звънят постоянно. Имейлите не свършват. Социалните мрежи не спят. Новините ни заливат с тревога. Работата влиза в дома. Домът се превръща в офис. Умът никога не замлъква.
И в този свят сиестата звучи почти революционно. Тя казва:„Спри.“ „Ти не си машина.“ „Тялото ти има нужда от почивка.“ „Нервната ти система има граници.“
Психологията знае, че човек не може да живее постоянно в режим на напрежение. Хроничният стрес изтощава нервната система, нарушава съня, засилва тревожността, отслабва способността ни да се радваме. Сиестата не е мързел. Тя е уважение към биологията. Испанците сякаш не воюват толкова с тялото си. Те го слушат. Когато е горещо - забавят ритъма. Когато е време за храна - сядат. Когато е време за разговор - разговарят. Ние често правим обратното. Ядем прави. Почиваме с вина. Спим с тревога. Работим болни. И после се чудим защо сме толкова изтощени.
МАНЯНА: Доверието във времето и процеса
Третата дума е маняна. Буквално означава „утре“. Но в културен смисъл означава много повече. За чужденците тя често звучи като безотговорност: „Ще го направим утре.“ Но може би зад нея има по-дълбока мъдрост - признанието, че не всичко трябва да се случи веднага. Ние живеем в култура на спешността. Искаме резултати веднага. Любов веднага. Успех веднага. Изцеление веднага. Пари веднага. Отговор веднага. Промяна веднага. Но животът не работи така. Цветето не разцъфва, защото го дърпаме нагоре. Маслината не дава плод за ден. Любовта не узрява за час. Доверието не се изгражда за минута. Душата не се лекува по график. Маняна не означава „не ми пука“.
В най-дълбокия си смисъл тя означава:
„Има време.“
„Не всичко зависи от контрола.“
„Някои неща узряват.“
„Не бързай толкова, че да пропуснеш пътя.“
Това е особено важно психологически. Защото тревожният човек живее в бъдещето. Той винаги мисли какво ще стане, какво може да се обърка, какво трябва да контролира. А човекът, който умее да живее, има доверие, че не всичко трябва да бъде решено днес.
„КАВА” НА ЗАКУСКА: Малкият ритуал на радостта
Една сутрин ( оказа се, че е всяка сутрин ) , в хотела слязох на закуска и видях голяма шампаниера с лед. В нея - бутилки кава, испанското пенливо вино. До тях - чаши. Подредени спокойно, без показност, без претенция. За мен това беше удивително. За тях - нормално. И тогава осъзнах нещо важно. Испанците не чакат специалния повод. Те превръщат деня в повод. Ние често пазим хубавото за после. Хубавите чаши - за гости. Хубавите дрехи - за празник. Хубавите думи - за специален момент. Радостта - за когато всичко е наред. Само че животът рядко става напълно „наред“. Винаги има нещо. Някакъв проблем. Някаква сметка. Някаква болка. Някакво неизвестно. Ако чакаме всичко да бъде идеално, за да се зарадваме, може никога да не започнем да живеем.
Ззщо ние не го правим като тях?
Това е болезненият въпрос. Защо ние не живеем така? Защо ни е толкова трудно да се радваме? Може би защото сме народ, научен да оцелява. Историята ни е учила на предпазливост, труд, търпение, лишения, недоверие. Тези качества са ни запазили. Но когато оцеляването продължи твърде дълго, то се превръща в характер. Започваме да се чувстваме виновни, когато почиваме. Подозрителни, когато нещо е хубаво. Напрегнати, когато няма проблем. Сякаш радостта трябва да бъде заслужена. Сякаш удоволствието е опасно. Сякаш ако се отпуснем, животът ще ни накаже. Испания ми напомни нещо друго.Радостта не е награда. Тя е жизнена сила. Тя не е лукс. Тя е необходимост. Човек, който не се радва, не живее истински. Той функционира.
Не пропускай живота!
След осем посещения в Испания започвам да вярвам, че нейната голяма тайна не е в красотата и. А в това, че тя те учи да присъстваш.
И може би това е истинският хедонизъм.н Не да избягаш от живота. А да влезеш в него. Не да прекаляваш. А да усещаш. Не да консумираш. А да присъстваш. Не да трупаш.
А да преживяваш. Защото животът не започва след следващата заплата, след следващата любов, след следващото постижение или след следващата победа.
Животът се случва сега. В чашата кафе. В разговора. В морския вятър. В огъня, който изгаря старото. В смеха на хората. В тялото, което иска почивка. В сърцето, което още може да се радва.
И ако Испания ме научи на нещо, то е това:
Фиеста - празнувай живота.
Сиеста - почитай себе си.
Маняна - довери се на времето.
А между тези три думи стои една проста, но велика истина:
Не пропускай живота, докато се подготвяш за него!