Темата за щастието интригува мислителите от хилядолетия, въпреки че едва
през последните години то бива системно измервано и изучавано. Докато науката
сериозно е изследвала психологическото състояние, при което човек се чувства
нещастен, щастието е доста по-слабо проучено . Интересът към
изучаването на щастието нараства с развитието на позитивната психология, която се
фокусира върху благоденствието, удовлетворението и правото на хората да развият
позитивно състояние на ума, да живеят възможно най-пълноценния и щастлив живот.
Хората от почти всички нации, когато биват запитани какво искат да
постигнат в живота си, поставят начело в списъците си именно щастието.
От дълбока древност щастието е в центъра на повечето религиозни и философски
концепции. Щастието е и цел, и състояние , и път за постигане. Наричат го
блаженство, нирвана, екстаз, катарзис, еуфория, оргазъм, успех, върховна радост,
съединение с божественото и т.н.
В люлката на европейската цивилизация- Древна Гърция, през IV в.пр.н.е. се
формулират две концепции в разбирането за щастието- хедонистична и евдемонична.
Първата, свеждаща се до удоволствие, води началото си в по-първичния си вид от
Аристип и киренаиците, а в по-рафинирания и умерен- от Епикур.
В по-ново време-
XVIII век, хедонизмът се проявява като утилитаризъм, според които целта на
действията на населението на планетата ни следва да бъде максимум щастие за
максимален брой хора. През XX век хедонизмът и утилитаризмът са философско-
етичната основа на „‟консумеризма‟‟(консуматорската култура), и на потребителското
общество.
Евдемоничната концепция (еудаймон=добра вътрешна същност) за щастието
започва от Сократ и Платон и намира своя апогей при Аристотел, за които щастието е
не толкова удоволствие, колкото живот според висшите морални принципи и
добродетелите или- както те го наричат-добър живот. Те гледат на щастието като на
лично, трайно и разумно удоволствие, като на върховно благо.
Оказва се обаче, че хората възприемат щастието по различни начини. Но общото
във всички схващания се изразява в това какви удоволствия и какви достойнства са
нужни на човек, за да се чувства наистина щастлив, т.е. индивидуалното и
специфичното се корени в конкретното съчетание на елементите към тези два основни
компонента . Психологическата гледна точка често пъти включва разглеждането на тези два компонента като фактори на субективното чувство за
благополучие .
Съвременната позитивна психология, в лицето на Мартин Селигман, професор
по психология, различава 3 нива, 3 аспекта на щастието- удоволствие (pleasure),
ангажираност ( engagement) и осмисленост (meaning). Всички те взаимно се допълват и доразвиват, давайки ни в цялост и като резултат постигането на добрия живот. Така днес разбирането на професионалните позитивни психолози за щастието е, че то е интегриране в нашия живот на поне 3 ключови негови измерения или нива, без всяко от които то би било непълно:
- удоволствие (позитивни преживявания на био-психично ниво);
- ангажираност (силна включеност и увличаща професионална, житейска или
свързана с хоби дейност);
- осмисленост (психо-духовно единение с нещо по-голямо от нас и микро и
макросоциална полезност за близките, приятелите, колегите и хората изобщо ).
Крайният резултат от интегрирането на трите компонента, нива, аспекта на
щастието е пълноценно общо усещане за себе си, чувство за реализираност,
успешност,удовлетвореност, развитие, разгръщане и осъществяване на потенциалите и
убеденост, че човек води пълноценен и достоен живот.
Щастието е свързано с удовлетвореността от живота, което също е субективно
понятие. Освен удовлетвореността, щастието се състои от още два независими фактора-
наличие на положителни емоции и отсъствие на отрицателни емоции (позитивен и
негативен афект).
Този конструкт регистрира начина, по който хората оценяват своя
живот. Всъщност жизнената удовлетвореност се добавя като допълнителен елемент и
представлява преценката, която индивидът има за качеството на своя живот.
Оценката на личността за живота може да бъде когнитивна, а също така може да бъде
под формата на афект. Така, за даден човек се казва, че притежава високо ниво на
субективно благополучие, ако той притежава удовлетвореност от живота, често е в
позитивно настроение и рядко преживява неприятни емоции като тъга и гняв.
Обратното, за даден човек се казва, че е с ниско субективно благополучие, ако е
неудовлетворен от живота си, притежава рядко положителни емоции и често се намира
в негативни емоционални състояния.
Субективната оценка на удовлетвореността от качеството на живота се изразява
в наличието на положителни емоции като задоволство и спокойствие, както и в
отсъствието на отрицателни като страх, тревожност и депресия. Приема се, че в
обективен план качеството на живота зависи от променливи като здраве, доходи,
автономия, условия на живот (жилище, квартал), от различни промени в средата,
стресиращи събития, социални връзки и др. В концептуално отношение понятието за
удовлетвореност от живота доста тясно се свързва с чувството за субективно
благополучие и щастие. В някои изследвания удовлетвореността дори е ключов
компонент на благополучието и се измерва посредством методики и инструменти за
проучване на когнитивно-оценъчните и емоционални аспекти на субективното
благополучие .
Щастието съдържа в себе си човешките представи и оценки за постигнатите успехи и
признание, за личната удовлетвореност, за радостта и насладата от живота. То е един от
централните, ключови елементи в общата понятийна конструкция, в опитите за
цялостна оценка на благосъстоянието, на условията на живот и жизнен стандарт, и
което е особено важно – на личната удовлетвореност на хората в различните общества
от всички отделни “качествени страни” на живота, взети заедно .
Диана Балканджиева